Понякога обаче съвсем ненайдено намирам утешение попадайки на разни екземпляри, за които с облекчение, типично по нашески, отбелязвам  – о, има и по-зле от мен! Тук съвсем конкретно имам предвид женската половинка на едни наши семейни познати. Винаги когато ми се налага комуникиране с тази личност, после дълго ми е едно такова, стипчиво и неприятно. Тази невзрачна персона всеки път успява да ме изненада с разни смешни превзети фрази, фасадно-показни изказвания и въобще успешно дразни окото и ухото едновременно. Вече свикнах в разговорите ни да вкарва небрежни отметки за познанствата на тяхното семейство с известни люде, за близките им отношения с този и онзи, детайлното информиране относно партито на еди-кой си, където били X, Y и куп неизвестни за мен хора, но очевидно популярни в нечие общество.

За да не ми се налага да стискам фразата за Париж зад езика, гледам да огранича до минимум общуването с тази моя позната. Тя също не дава вид, че много й липсвам, но все пак от време на време имаме допирни точки.

Тази вечер бяха на гости у дома и аз героично бях решила да не изпускам добрия тон, каквото й да става. Търпеливо изслушах подробностите около ремонта на новото им жилище и кимах в съгласие докато подробно ме запознаваше с тенденциите във вътрешното обзавеждане. Мълчаливо преглъщах поучителната лекция за визията на модерния дом, а наум си отбелязах (очевидно забравена от гостенката ми) споделената преди време информация за закупената преди две години с намаление холна гарнитура, която все още отлежаваше в гаража на техен приятел. Както вървеше ремонта в тяхното жилище, холната им гарнитура щеше още доста да почака до звездния си миг. Интересно каква ли щеше да бъде модната линия тогава... Сетих се и за още битови подробности, но понеже усещах напирането на иронична усмивка, нарочно смених темата и задълбахме в друга прозаична тема – децата.

За съжаление моята позната е от досадния тип майка-професор, отглеждаща вундеркинд. Когато става дума за чужди деца, гледам да се въздържам от всякакви коментари, първо защото не се знае каква реакция ще предизвикам в родителите и второ, децата все пак не си избират в какво семейство да попаднат.

Тази вечер нашите гости донесаха малък подарък за щерката, едно сладко синьо портмоненце. Малката много си го хареса и цяла вечер търча с него напред-назад. Поднасянето на подаръка беше съпроводено с думите: 

      -  Нарочно избрахме да е синьо, а не розово, защото вече направо промиха мозъците на момиченцата с тия розови барбита, никой не смее да купи нещо за момиче, ако не е розово...

При което аз одобрително кимнах, демек точно така си е. Вечерта мина в рамките на очакваното, нито по-добре, нито по-зле. Стана късно, гостите се надигнаха да си ходят и накрая останахме сами.

Настанихме се пред телевизора и аз пуснах навън демоните, дето ме мъчиха цяла вечер. Изприказвах си каквото имах да кажа по адрес на онази превземация и накрая успокоена млъкнах. Дъщеря ми се появи от детската стая и стиснала някаква картичка в ръка, настойчиво искаше да й прочетем какво пише. Взех картончето и машинално прочетох:
      -  Мила А., честит рожден ден, с пожелание за много щастие и сбъднати мечти! От Йоана...

Неразбиращо погледнах детето и то побърза да ме осведоми:
       - Това беше в новото ми портмоне, исках да ми прочетеш какво са ми написали вътре. Коя е Йоана, познавам ли я?

Спогледахме се с моя мъж и избухнахме в неистов смях. Добре, че детето не донесе картичката преди да си тръгнат гостите. Не бих искала да присъствам на подобна конфузия. Очевидно синьото портмоне беше подарено на тяхната дъщеря, която не е харесала синия му цвят и съответно беше пре-подарено на нашето дете (което пък много си го хареса!).Даа, този весел смях ми стига като отплата за всичките тъпотии, дето се наслушах цяла вечер. Ех, Париж, Париж... далеко си.