Категория "Лични дневници" 

***

Първи ден в детската градина. Още няма редовни групи, поради продължаващия ремонт в основната сграда, карат я на сборни групи от по 30-35 деца. След няколко седмици сложни организации с баби и дядовци, най-накрая си прежалих детето и я пуснах в сборната група. Ако види много зор, ще я оставям от време на време вкъщи да отдъхва по някой ден.

Тръгваме рано. На нея така й се спи, че въобще не чува какво й говоря. Водим я за ръка двамата с таткото, уж за по-тържествено. Кого ли заблуждаваме, детето е свило устни в тънка черта и примирено се влачи след нас. Цвете за учителката. Нова раница, нови обувки. Сложна прическа с много фиби и цветни ластици. В раницата се мъдри любимата пижама с картинка на Камбанка. Ефект от усилията ми – нулев.

Наближаваме градината. Разминаваме се с майка, понесла съвсем малко детенце с биберон в устицата. Аз потръпвам и усилвам крачката. Вече катерим стълбите към втория етаж, където е стаята на нейната група. Усещам, че започва да ме държи по-здраво за ръката. Не плаче, не мрънка, но е надянала такова отчайващо изражение, като че ли я пращам на доживотно заточение. Вратата се отваря и ни посреща „госпожата”. Изхабена усмивка, разсеяна любезност, малката вяло пристъпва вътре и след малко вратата хлопва зад гърба й.

Бързам за работа, направо тичам. Пред погледа ми се превърта сценката отпреди малко. Поне още час ще придъвквам горчив вкус, който не е от първото ми за днес кафе.  Как да й обясня на щерката, че тепърва й предстоят години усилия, ранно ставане и куп неволи. Няма слизане от тая въртележка, дори и за петгодишните участници.

 ***

Бързам да се прибера вкъщи след работа и да разбера как е минало днес. Заварвам унила картинка – малката лежи отпусната като парцал на дивана, а баща й се суети около нея с нурофен в ръката. Докато се ориентирам в обстановката, тя се изстрелва към банята и в последния момент избълвания фонтан стомашно съдържимо уцелва тoалетната чиния. Боже! И това е само първи ден... А утре?

 ***
Тази сага е позната на повечето родители. Голяма част от нас нямаме избор - жал, не жал, всяка сутрин експедираме отрочетата си в омразната им градина. Упорито играем жалки пиески, но колко сме неубедителни! Някои от мъниците прилагат всякакви номера, само и само да ги оставим вкъщи. Едни вдигат температура, която необяснимо изчезва щом се озоват у дома, други повръщат къде симулативно, къде съвсем наистина, трети просто се примиряват и тъжно плачат (ужас!). Завиждам на родителите, чиито деца с радост посещават градината.

П.С. По време на виенския ми престой случайно разбрах, че тамошните детски градини работели само до 14,30 ч. за да може родителите да прекарват повече време с децата си. Предполагало се, видиш ли, че повече от това не е допустимо детето да бъде отделено от дома си. А дали се предполага, че майката работи на половин ден или изобщо не работи? Сигурно. Хич и не смея да мечтая за такъв вариант. А колко щеше да е хубаво!...