Потребителски вход

Запомни ме | Регистрация
Постинг
11.03.2011 11:39 - Време за промени
Автор: gwendoline Категория: Тя и той   
Прочетен: 7332 Коментари: 33 Гласове:
74

Последна промяна: 12.03.2011 12:59

Постингът е бил сред най-популярни в категория в Blog.bg Постингът е бил сред най-популярни в Blog.bg

 




С Виолета бяхме съученички в гимназията, седяхме на един чин последните три години. В началото не я харесвах, струваше ми се доста надута и скучна, макар че тя се държеше приятелски. Още от първата година тя си седеше сама на третия чин до стената и когато математичката ме премести до нея, очаквах тя да възрази. Но Виолета просто ми кимна и каза да седна от вътрешната страна на чина, до стената. На класното по математика ми реши две от задачите под носа на оная вещица и направо ме разби! Помагаше ми и по другите предмети, без да я моля. Покрай нея си оправих успеха и спрях да се притеснявам как ще изкарам до края на даскалото. Не си падах по ученето, озовах се в тази елитна гимназия донякъде случайно. Също не си правех илюзии както повечето ми съученици, че после непременно и задължително ще стана студентка. Мислех си, че живота може да се изживее и по друг начин, без толкова зор и зубрене.
Не разбрах как станахме нещо като приятелки, макар че не общувахме другаде освен в училище. Отпуснах се и скоро задърдорих в мой стил, предимно за любовните ми перипетии. В началото исках да я стресна, защото имаше вид на сухарка и моите истории едва ли й бяха по вкуса. Но тя искрено се интересуваше, разпитваше ме и се кискахме истерично на някои пикантни подробности, скрити зад кориците на учебниците. Изглежда математичката скоро съжали за моето преместване и опита да направи обратен ход. В типично нейн стил се изказа пред целия клас, че съм на път да разваля доброто момиче и най-добре да ме изолира на отделен чин, където няма да мога да преча на никой. Такъв чин в нашата класна стая обаче нямаше и въпроса от само себе си отпадна. Виолета с нищо не показа, че това публично оскърбление я засяга по някакъв начин, все едно нищо не беше станало. Моето отмъщение към математичката беше, че след два дни дойдох на училище изрусена до бяло, с което буквално я зашеметих. Повече не повдигна глас да ме порицава. По онова време тези неща имаха значение. Беше времето на голямата промяна. Още имаше комсомол, сутрин на вратата стоеше дежурен даскал да ни проверява униформите, въпреки че вече не смееха да върнат някое момиче заради прекалено късата пола или заради вързана на конска опашка коса, вместо на задължителната плитка. Основно се мусеха на грим и лакирани нокти. Общо взето вътре спазвахме някакво приличие, но съвсем привидно. Даскалите ходеха подплашени по коридорите и повечето се притесняваха да ни правят забележки. Само математичката, като типичен представител на старата генерация, все още държеше на стария ред и се гневеше на всякакви промени, особено във външния вид на учениците. Гимназията ни беше малко встрани от центъра на града, точно до градската градина. Идеална възможност да дръпнеш скришом някоя цигарка в голямото междучасие скрит между дърветата, без да те видят от учителската стая на втория етаж. Бяхме примъкнали няколко пейки зад едни храсталаци и там всеки ден се събирахме черните овци на даскалото. Има-няма десетина момичета и момчета. Постепенно бройката нарастваше, в единадесети клас май не остана някой да не пуши. Тогава дори не беше необходимо да се крием из храстите, вятърът на промяната беше издухал всякакви задръжки и цялото училище беше променено до неузнаваемост. Математичката вече не беше директорка, младата по биология изведнъж разви бурна политическа дейност и скоро се озова на шефското място. Старите правила рухнаха. Униформите изчезнаха и на тяхно място се появиха турските варени дънки. Светът изведнъж стана прекалено пъстър и шумен. В тази нова обстановка моята съученичка с нищо не се промени. Майтапех се с нея, че ако я кара така, ще бие на очи като бялата лястовица – не пуши, не се гримира, не носи къси поли, нито тесни дънки, не идва на купоните, абе пълен аутсайдер. Тя се подсмихваше, но си караше по стария начин. Разправяше, че техните са строги и няма как, имало време, ще почака. Въобще не я разбирах. Балът наближаваше, а с него и края на даскалото. Класната вече не се държеше с нас като с деца, идваше да пафка при нас, молеше ни да устискаме още малко и да не навъртаме много отсъствия. Момичетата много се вълнуваха от разни нови моди, всяка търсеше връзки да се докопа до нещо готино за бала, абе беше си голямо напрежение. Момчетата се правеха, че не им пука, но и те се чешеха по главите какво да измислят за да бъдат интересни. Колко смешно ми се струва сега! При мен проблема с роклята беше наистина сложен, с пенсията на баба нямах много поле за действие. Майка ми беше прекалено заета със себе си и онзи, дето живееше при нея. Винаги ми обещаваше всичко и винаги забравяше да го изпълни. Иначе беше убедена, че се грижи прекрасно за мен и много се сърдеше, когато й намеквах обратното. Е какво пък, пак щях да преправям някой неин стар тоалет, това поне го можех, често ми се случваше. По онова време ходех с Мартин, един рус красавец. Баба ми се отнасяше с върховно подозрение към него въпреки херувимския му вид и го наричаше презрително „оня, бандита”. Евала на бабето, какъв нюх вадеше само, хем беше една обикновена пенсионирана учителка. Той си беше чиста проба бандит. Знаех за неговите скрити далавери, но пред мен той се пазеше и не казваше нищо. От време на време му падаха големи кинти и тогава ме водеше в разни скъпи местенца. Прекарвахме си чудесно - марково уиски, мезета, готина вечеря, после хотел и секс. На следващия ден буквално заспивах на чина и ако не беше Виолета да ме побутва от време на време, сигурно щях да си имам проблеми. С нея вече си споделях абсолютно всичко. Изливах си душата и не се тревожех, че ще ме изпорти. Тя реално не общуваше с никой извън училище. Не познаваше никой от моите приятели, нямаше и как да ги срещне, те бяха предимно нощни птици. Съучениците не ме интересуваха, те и без това страняха от мен, особено момичетата. Май чаткаха, че съм светлинни години пред тях и техните радини вълнения можеха само да предизвикат моя искрен смях. С Виолета беше различно. Тя винаги ме слушаше внимателно и никога не се опита да ме съди. Понякога ми се струваше, че съм поне с десет години по-голяма от нея, а понякога – точно обратното. Две седмици преди бала, насред поредния скучен час, тя ми прошепна в ухото:
          - Шуши, искам да направиш нещо за мен... важно е! Кимнах утвърдително, но идея си нямах какво точно ще иска. След две минути вече стоях със зяпнала уста, неспособна да проумея смисъла на това, което ми съобщи. Понечих да възразя, но тя ме прекъсна и каза:
                    -  Ако не искаш, няма проблем, имам и друг начин! Наложи се да изляза от вцепенението си и насила изхриптях:
             -
Чакай де! Като си решила да си трошиш главата, поне да ти обясня някои работи, това е по моята част! Първоначално реших, че нещо е мръднала. После се затормозих с мисли дали е редно да направя каквото очакваше от мен. В крайна сметка се върнах на варианта, че определено й хлопа дъската, но пък всеки си има право на това. Реших да поема нещата в мои ръце, та поне да съм сигурна, че нищо няма да се обърка. Все пак  не пропусках да я питам всеки ден още ли е навита и всеки път тя усмихнато кимаше и питаше действам ли. Действах, къде да ходя. Само не знаех какво ще излезе от тази щуротия, имах някакво кофти предчувствие. В деня на бала бях много нервна. Не можах да се гримирам като хората, мисълта ми бягаше в различни посоки, направо се тресях от нерви. Палих цигара от цигара, въпреки че бабето много се дразнеше когато пушех вкъщи. В седем дойде да ме вземе Мартин, стегнат и изтупан като същински абитуриент. Баба ми демонстративно се скри някъде вътре и не пожела да ни изпрати. Тръгнахме за ресторанта, хванати под ръка, официални и сериозни. Видях как баба ми помаха скритом зад пердето на кухнята и изведнъж малко ми олекна. Балът на нашата гимназия по традиция се провеждаше всяка година на едно и също място. Ресторанът беше огромен, сега вече го няма, само един очукан надпис още стои забравен някъде високо над помпозната сграда. Пред широко отворените френски прозорци вече имаше голяма тълпа от изпращачи и зяпачи. Типично за месец май, току що се беше излял бурен порой, които на бърза ръка разхърля навсякъде едри кални локви. Човешкото множество внимателно заобикаляше островчетата вода и отдалече тълпата изглеждаше като рехава пита швейцарско сирене. Сред многото народ абитуриентите изпъкваха от километри. Хванати в капан от натруфени рокли и сложни прически, неудобни вратовръзки и стегнати костюми, пристъпваха едва-едва с новите си обувки, объркани и замаяни от ролята си на звезди сред тази жадна за зрелище тълпа. Нашият клас вече беше тук, отвсякъде се носеха възклицания и ахкания, всеки разглеждаше останалите с нескрит интерес и постепенно всичко избиваше на несдържан кикот и майтапи. Моята поява предизвика малък бум. Момичетата завистливо залепиха очи върху красивия ми кавалер, който се наду още повече, изпъна гръб и тържествено застана в центъра на групичката ни. Потърсих с очи Виолета и се заковах на място. Тя беше просто неузнаваема. Носеше семпла копринена рокля в черно и бяло, коренно различна от роклите на останалите момичета. Нямаше бижута. Косата й беше събрана във френски кок, освен това беше гримирана и беше сложила яркочервено червило. Никога не я бях виждала така, но трябваше да призная, отиваше й. Нещо ме бодна отвътре. Мартин също беше вперил поглед в нея. Погледна ме и аз кимнах. Тя също ни кимна и заедно влязохме в ресторанта. Вечерта беше страхотна. Такива танци бяха,  купона беше като за последно. Жалко, че по онова време нямаше камери за да запечатаме невъобразимата лудешка атмосфера. Остана само един малък албум със снимки, в който са събрани физиономиите ни, разтегнати в широки изкуствени усмивки.  Към полунощ народа беше във вихъра на забавлението. Никой не забеляза Мартин и Виолета, които бавно се изнизаха през широко отворените френски прозорци на ресторанта. Само моя поглед ги проследи докато силуетите им се стопиха в нощта отвън. После седнах сама на празната маса и гаврътнах пълна чаша с уиски. Остана ми само да изчакам сутринта. Еуфорията бързо отмина, народа вече беше страшно пиян и умората си каза думата. В ранните утринни часове ресторанта постепенно се опразваше и персонала започна да разчиства масите. Пак седях на същата маса и чаках, както беше уговорката. Слънцето вече надничаше от другата страна на високите прозорци, когато тя се появи. От грима й не беше останала следа, френския кок също беше изчезнал. Изглеждаше сериозна и малко ме уплаши. Но когато ме хвана за ръката и усмихната каза „Хайде да пием кафе отвън”, спрях да треперя. Залях я с въпроси, но тя нищо не каза. Само се усмихваше и повтаряше, че всичко е идеално. Навън съвсем се разсъмна, хората тръгваха на работа, града вече беше буден. По улиците още се мотаеха полу-пияни момичета и момчета, смееха се и подвикваха по минувачите. Най-накрая си тръгнахме и ние, всяка в своята посока. Видяхме се след два дни на така наречената „втора вечер” на класа. Тя си беше пак същата Виолета. Не обели и дума за нощта на бала, сякаш нищо не е било. Само че при мен нещата не стояха така. Мартин ми се тръшна, че не можел да спре да мисли за нея. Аз съм била виновна за тази работа, какви се тези женски постановки, вече съжалявал, че ми се бил вързал на акъла. Горкият, прав беше. Не ми пукаше кой знае колко за него, но се ядосвах, че ще вземе да обърка нещата. Уговорката беше ясна – никакви ангажименти. Но той беше прекалено вироглав и с ужасното самочувствие на мачо. Въобще не допускаше, че може да бъде отхвърлен, както и стана. Виолета изобщо не пожела да го види повече. Само се смееше и казваше, че той не я интересува ни най-малко. Беше взела каквото искаше и толкова. Сега си имаше други планове, усилено учеше за кандидат-студенските изпити. Приеха я от първия път и скоро тя напусна града. Повече не се върна, нито се обади. Мартин дълго време идваше вкъщи да ми прави скандали, искаше адреса й, крещеше, че съм попречила на тяхната връзка и отказваше да чуе истината. То пък кой ли щеше да повярва на тази история? Минаха доста години. След дълго прекъсване, отново се намерихме с Виолета. Вече сме зрели жени, тя излъчва повече характер, аз пък съм улегнала и укротена, но онези нейни искрици дето надничат от очите й ме подпалват всеки път щом срещна погледа й. Никога никоя от нас не изрече и дума за онзи ден, нито за събитията после. Случката си остана някъде там, потулена назад в годините, превърна се в тайната спойка на нашето приятелство. Само дето понякога все още ме гложди съмнението - правилно ли постъпих тогава...






 

 



Гласувай:
74



Следващ постинг
Предишен постинг

1. him - :)
11.03.2011 11:51
Браво, чудесен разказ за отминали години и хора. Но гледай напред - когато една врата се затваря, друга се отваря. Само твое изживяване ли е или фантазия+реалност? Поздрави.
цитирай
2. gwendoline - him
11.03.2011 11:57
Здрасти :)
Налага се да поясня - написах разказчето от първо лице, но всъщност нямам нищо общо с героинята :)))) Тя, разбира се, си има прототип, но както сам си написал, получи се микс от фантазия и реалност. Много благодаря за коментара, доскоро!
цитирай
3. magicktarot - Много ми хареса разказа, gwendoline , поздравления!:)
11.03.2011 12:33
Замислих се - как хора, за които въобще не сме подозирали, че ще имат влияние върху нас и дори връзка, се оказват свързани с нас едва ли не за цял живот, а други, на които възлагаме големи очаквания - ги забравяме бързо-бързо и се оказва, че са били само кратък епизод... Колко обратим и интересен е животът!
цитирай
4. gwendoline - magicktarot - "....хора, за които въобще не сме подозирали, че ще имат влияние върху нас и дори връзка, се оказват свързани с нас едва ли не за цял живот..
11.03.2011 12:40
Да, това ми беше основната идея :))
Мисля си, че всеки има някаква подобна история в живота си, която променя пътя му. Животът е наистина много интересен!
Поздрав и от мен!
цитирай
5. scarlety - Привет,Гуендолин!
11.03.2011 12:50
Хубаво разказваш! И някак познато ми беше всичко- директорът,който ме връща от входа за прекалено дълга пола(забележи,не за къса),понеже е много модерна,и гимназията,която е в близост до градската градина и посещенията в храстите:))) Мили са ученическите спомени.Оставят своя отпечатък! Поздрави!:)
цитирай
6. gwendoline - scarlety - Привет!
11.03.2011 13:03
Такива бяха времената, сега е невъзможно да обясниш на децата си за ограниченията и абсурдите. Поздрави!!
цитирай
7. neprosvet - Хареса ми! Поздрави!
11.03.2011 13:13
Хареса ми!
Поздрави!
цитирай
8. kikowsky - Добре поясняваш, че не си героинята :)
11.03.2011 14:14
Не си те представях в тая роля и щеше да ми се наложи да свиквам тепърва, ако ти беше тя :P
цитирай
9. gwendoline - neprosvet
11.03.2011 14:42
neprosvet написа:
Хареса ми!
Поздрави!


Благодаря! :)
цитирай
10. gwendoline - kikowsky
11.03.2011 14:43
kikowsky написа:
Не си те представях в тая роля и щеше да ми се наложи да свиквам тепърва, ако ти беше тя :P


Интересно ми е как пък си ме представяш всъщност?? :))))))
цитирай
11. kikowsky - Някаква добричка
11.03.2011 14:54
като пчеличката Мая :) Мила и съвестна. Май така :) Ако изобщо може да се изкаже :)
цитирай
12. gwendoline - 11. kikowsky
11.03.2011 15:26
kikowsky написа:
като пчеличката Мая :) Мила и съвестна. Май така :) Ако изобщо може да се изкаже :)


Охх, така ме разсмя!!!! Виж сега, понеже има вероятност да се видим лятото (ако дойдем да разгледаме пещерата Магура и не само), та да те предупредя - нито съм мила, нито съм добричка :))))) Малко нервно го раздавам, командоря яката и налитам на бой, хахахаа! :))) Да не се уплашиш, с две думи ....
цитирай
13. kikowsky - Малееее :)
11.03.2011 15:45
То това описание си е доста стресиращо :)
цитирай
14. gwendoline - 13. kikowsky - Малееее :)
11.03.2011 15:50
kikowsky написа:
То това описание си е доста стресиращо :)


... като добавиш известна доза женски чар, преглъща се! :))
цитирай
15. kikowsky - Аааа, значи
11.03.2011 15:55
чарът уравновесява нещата :)
Добре :)
Все пак, радвам се, че не говориш от твое име в постинга :)
цитирай
16. ckarlet - Обичам да чета спомени от минало...
11.03.2011 19:29
Обичам да чета спомени от миналото!
Поздрави!
цитирай
17. ketcakuatl - ЕЙ, ПАЛАВНИЦЕ
11.03.2011 20:17
Кое е фантазия и кое реалност? Нещо ме дърпа като ти да си Виолета по-скоро. Защото и хората са го казали, че тихите води са най-дълбоки. Тебе си те представям като вир, да речем. В който влизаш необмислено и после водата неусетно те поглъща изцяло. А не в това първо лице и единствено число, от което пишеш, и което е като малко, но бързо поточе, което може да те повлече, завлече, но накрая ще те изхвърли на брега. Хвана музата за ушите, браво. Поздрави на теб и целувка на малките бандюги!
цитирай
18. анонимен - Ако е пчеличка, бая стрелички има. . ...
11.03.2011 20:53
Ако е пчеличка, бая стрелички има ....да му мисли който си прави игричките и сметките.Само на чисто и то с един определен човек.И разни Магури...много ще се замисля...Само с него ходя по такива разходки когато той пожелае
цитирай
19. gwendoline - ketcakuatl
11.03.2011 22:10
ketcakuatl написа:
Кое е фантазия и кое реалност? Нещо ме дърпа като ти да си Виолета по-скоро. Защото и хората са го казали, че тихите води са най-дълбоки. Тебе си те представям като вир, да речем. В който влизаш необмислено и после водата неусетно те поглъща изцяло. А не в това първо лице и единствено число, от което пишеш, и което е като малко, но бързо поточе, което може да те повлече, завлече, но накрая ще те изхвърли на брега. Хвана музата за ушите, браво. Поздрави на теб и целувка на малките бандюги!


Знаех си аз, че с този разказ ще отнеса такива коментари! :)))
Ще си замълча... Поздрави и на теб!
цитирай
20. gwendoline - 18. анонимна
11.03.2011 22:14
анонимен написа:
Ако е пчеличка, бая стрелички има ....да му мисли който си прави игричките и сметките.Само на чисто и то с един определен човек.И разни Магури...много ще се замисля...Само с него ходя по такива разходки когато той пожелае


Не схващам идеята на коментара, но както и да е, не ми пречи.
цитирай
21. razkazvachka - Много хубаво написано - четох до края на текста, ама не е завършено:))))
12.03.2011 15:09
искаме да разберем онова, което само авторът знае:)))) Целия екшън!
цитирай
22. gwendoline - 21. razkazvachka - ....не е завършено, искаме да разберем онова, което само авторът знае:)))) Целия екшън!
12.03.2011 15:36
Здравей и благодаря! :)
И по мое мнение остана някак незавършено, но въпреки напъването, не ми хрумна друго. По принцип винаги ми куца завършването на историята, трябва да се усъвършенствам повечко.
Колкото до това, какво знае автора, може и нищо да не знае:))))
цитирай
23. tutankhamon661 - gwendoline
12.03.2011 22:09
Обожавам такива разкази. Изпипани, с автентична атмосфера, която е пресъздадена точкова добре, че сякаш ставаш участник в действието.
За мен постингът е съвършен. С удоволствие ще го прочета още много пъти.
Може би ще ме разбереш по-добре, ако кажа, че рядко чета толкова дълги творби, но тази я взехна един дъх, без да мигам.
цитирай
24. gwendoline - 23. tutankhamon661 - gwendoline
12.03.2011 23:56
Много благодаря, страшно се поласках! :)))))
цитирай
25. elinora - Ааааа, разказа свърши на най-интересното!
13.03.2011 14:13
Искам продължение или ще те натопя на математичката за цигарите! :)))))))
цитирай
26. benra - много
14.03.2011 16:25
интересно, държа ме в напрежение.И честно казано-харесах Виолета! Напомня ми за една моя съученичка, която в нощта на бала стана друга
цитирай
27. gwendoline - 26. benra
14.03.2011 16:26
Май Виолетите са много! :)))
Поздрав!
цитирай
28. ddiaries - супер
14.03.2011 17:39
беше ми наистина много интересно да го прочета! Чудесно и увлекателно разказано!
цитирай
29. taplomoni - :))
16.03.2011 12:16
Никога не бих постъпила така :))))
Прочетох с интерес
цитирай
30. gwendoline - 28. ddiaries
16.03.2011 23:52
ddiaries написа:
беше ми наистина много интересно да го прочета! Чудесно и увлекателно разказано!


Благодаря ти :)
цитирай
31. gwendoline - 29. taplomoni
16.03.2011 23:54
taplomoni написа:
Никога не бих постъпила така :))))
Прочетох с интерес


Никога не казвай никога ...нали знаеш! :)))
цитирай
32. gwendoline - 29. taplomoni
17.03.2011 09:06
taplomoni написа:
Никога не бих постъпила така :))))
Прочетох с интерес



Никога не казвай никога.... :)
цитирай
33. thedarkangel1977 - разказа е ушлекателен. . . но не м...
09.05.2011 22:54
разказа е ушлекателен... но не можах да разбера само... каква е молбата на вили? и заяо са излезли в 12?
да търсят перли в морето?
цитирай
Вашето мнение
За да оставите коментар, моля влезте с вашето потребителско име и парола.
Търсене

За този блог
Автор: gwendoline
Категория: Лични дневници
Прочетен: 934115
Постинги: 106
Коментари: 2401
Гласове: 9950
Календар
«  Март, 2024  
ПВСЧПСН
123
45678910
11121314151617
18192021222324
25262728293031