.....Дела престана да плаче и понапудри бузите си с пухчето. После застана до прозореца и се загледа омърлушена в една сива котка, която се разхождаше по сивата ограда на сивия двор долу. Утре е Коледа, а тя разполага само с един долар и осемдесет и седем цента, с които да купи подарък на Джим. Месеци наред тя бе икономисвала всеки цент, който можеше да се икономиса, и ето какво бе събрала. С двадесет долара на седмица не се стига далеч. Разноските се бяха оказали по-големи, отколкото тя бе предвидила. Все така става с тези разноски. Само долар и седемдесет и седем цента за подарък на Джим. На нейния Джим! Колко радостни часове бе прекарала, мечтаейки как ще му купи нещо хубаво, нещо изящно, рядко и скъпоценно, нещо поне малко от малко достойно за високата чест да принадлежи на Джим.                                                                                                                                                 О. Хенри- „ДАРОВЕТЕ НА ВЛЪХВИТЕ”     Зърна я мимоходом на една лъскава витрина. Стоеше сама в центъра на красиво аранжираното стъкло, встрани от останалите вещи, някак горда и надменна. Магда отмина по инерция още няколко крачки и внезапно закова на място. Една жена се блъсна в гърба й, навика я грубо, но тя не реагира, завъртя се и влезе в магазина. Беше от тези, в които обикновено не влизаше. Голямо светло помещение с няколко рехави лавици, семпла атмосфера, ароматизиран въздух и идеално лъснат под, който на фона на мръсната киша отвън изглеждаше нереално. От щанда в средата на магазина се отдели фигурата на младо момиче, усмихна се приветливо и набързо стопи колебанието й да си излезе обратно. Абсолютната увереност, че това е нейния подарък, я направи смела.            -   Искам да видя онази чанта, от витрината! Младата продавачка внимателно я свали, разтвори я пред нея, показа й отделенията, говореше й нещо за естествена кожа, удобство, дизайн. Магда слушаше съсредоточено, но всъщност вече си представяше чантата вкъщи, подпряна на шкафчето в коридора, важно заела ролята си в домашния бит. Изпита радостно предчувствие, в същото време мощно нахлулия адреналин я изпълни с тревога - колко ли струва този разкош? Повъртя я още малко в ръцете си и посегна да я остави на щанда. Продавачката я наблюдаваше дискретно, не направи опит да я убеждава повече, остави я сама с дилемата. Небрежно протегна ръка и обърна висящото отстрани етикетче към нея. Цената! Магда замря. Очакваше да е скъпо, но това беше много скъпо! Пред погледа й трескаво се извъртяха нещата, които можеше да купи с тези пари, все пак празници идваха. Разумът хладнокръвно казваше НЕ, но сърцето крещеше – ДА! Никога досега не му беше правила подарък, по-точно винаги му избираше нещо в негово присъствие, за да е сигурна, че ще го хареса. Така обаче се лишаваше от радостното тръпнене преди да поднесе подаръка на любимия си, губеше се сладкия миг на приятната изненада. Чу се да казва:             -   Ще я взема... Момичето се засмя и започна да опакова чантата. Изведнъж на Магда й стана леко и въздушно, разбъбри се неудържимо, въпреки че продавачката мълчеше, само се усмихваше и чевръсто стягаше чантата в елегантен пакет. С мек приятен глас я попита:              -  За подарък е, нали ... Тогава ще махна цената. Този код го запазете, ако случайно решите, може да върнете чантата в срок от две седмици, предлагаме замяна на артикулите... Магда извади дебитната карта и я подаде на момичето. Изпълни я някаква бодлива смесица от съжаление и страх, почти се разколеба, но това трая само миг. „Луда съм, луда!” – помисли си. Бързо набра ПИН-а, изчака да си вземе бележката и заедно с кода нервно ги напъха в портмонето си. Като насън благодари, взе красиво опакования подарък и излезе от магазина. Не вървеше, а летеше! Щеше да му поднесе най-хубавия подарък, заради всичките пропуснати досега. Еуфорията я държа цели две седмици. Толкова оставаше до Коледа. Показа чантата на двете си най-добри приятелки и доволно отчете завистливия пламък в погледите им. Като чуха за цената я обявиха за ненормална. Но какво значение имаше, по-важното беше вниманието и жеста. Да, чантата беше ужасно скъпа, но човека беше много по-скъп. Искаше да го зарадва, да го изненада. Щеше да изхвърли онова старо изтъркано чанте, не му отиваше вече, трябва му нещо по-елегантно... На Коледа си размениха подаръците, тя пърхаше като пеперуда и чакаше момента, в които той ще си отвори подаръка. Първият ефект беше налице, той наистина се стъписа като видя големия пакет пред него. Погледна я с топлите си кафяви очи и се усмихна. После дойде изненадата. Стоеше и гледаше скъпата чанта. Не се усмихна повече, замисли се, накрая я остави встрани и вдигна поглед.        -   Харесва ли ти? – Магда чак заекна от вълнение.      -    Ами...Ти как така реши да ми купуваш чанта? – внезапно я контрира с въпрос. Магда с ужас установи, че той не само, че не изглеждаше доволен, а дори сякаш започваше да се ядосва. Очите му обхождаха чантата, но повече не я взе в ръце. Тя стоеше килната в омачканите луксозни хартии като ранена птица, която примирено чака да бъде доубита.             -  Старата ти чанта на нищо не прилича вече, реших да те изненадам – звучеше неубедително, сама го усещаше. – Никога не съм ти правила изненада, все заедно ти избираме нещата, няма емоция, затова сега реших ... Магда млъкна. Разочарованието я връхлетя като цунами, повлече мислите й и ги разби на парченца. В резпенения хаос от чувства накрая изплува гнева. Тя се изправи и отривисто излезе от стаята. Затвори се в спалнята и зарева с глас от яд и обида. Чувстваше се излъгана, предадена. Ядът отстъпи мястото си на горчиво самосъжаление, което само усили сълзите й. Защо не му хареса, поне да беше се престорил? Та чантата е невероятна, стилна и елегантна, веднага се разбира, че е от класа. Толкова пари даде за нея... Като се сети за космическата сума, която прежали с леко сърце, Магда отново кипна. Бръкна в портмонето си и намери касовата бележка, заедно с онзи код. Никога не пазеше такива неща, но този път нещо я накара да не ги изхвърля. Яростно изтри сълзите, надяна студената маска на обидена жена и се върна в хола. Той я чакаше, стана и я прегърна умоляващо. Беше поразмислил докато я нямаше. Извини й се за рекацията си, но всъщност призна, че чантата наистина не му харесва, бил си харесал друга, трябвало до го попита. Вечерта беше пълна катастрофа, никой нямаше настроение за празнуване, умълчаха се всеки на една страна. На другия ден неприятната случка сякаш беше забравена. Закусиха заедно и решиха да излязат на разходка, въпреки хапещия студ отвън. Магда се облече и на тръгване грабна пакета с чантата. Направи последен опит:          -    Искаш ли я или да я връщам в магазина? Той категорично отказа. Инат си беше открай време. Намериха магазина и Магда се устреми към познатия щанд. Същото момиче се изправи срещу нея и се усмихна.          -    Помните ли ме, с чантата, искам да я върна, тогава казахте, че може! Ето кода и бележката!          -   Помня ви ... няма проблем, ще я вземем, изберете си нещо друго обаче, пари не връщаме... В магазина продаваха също обувки. И те като злополучната чанта, доста скъпички. Магда седна на една миниатюрна табуретчица и го остави да си избира. Знаеше му капризите, нямаше да стане лесно. Погледът й зашари върху едни високи дамски обувки. Много елегантни, напълно изчистени, сигурно бяха безобразно скъпи. Той все още се мотаеше в мъжката секция, не му харесваше, че така насила трябва да избира. Внезапно я осени една бунтовна мисъл. Взе дамската обувка, огледа я, беше нейния номер. Обу я и замря. Толкова фина и елегантна обувка май никога не беше имала. Освен това беше мека и удобна като ръкавица. Наведе се да погледне цената отдолу на подметката, пое си шумно въздух и пак вдигна поглед, този път към киселата физиономия на мъжа си в другия край на магазина. След десетина минути Магда и мъжа й излязоха навън. Тя отново се усмихваше, но сега усмивката й  приличаше повече на победоносна гримаса. В ръката си стискаше луксозна торбичка, в която се поклащаше кутия с елегантни дамски обувки.





 

Чудесно написана и напълно реалистична история...
Да не би да ти се е случвала : )))...
Поздрави!

Здравей, и благодаря! :)
Моите историйки са взети от живота, бих казала, че забърквам смесица от случки, мои и чужди, изобщо неща, които са ме впечатлили.
Поздрави и от мен!

Не го разбирам мъжа, нито тях двамата като двойка, но накрая всъщност излиза, че тя отново му е направила подарък, защото какъв по-хубав подарък от красива, щастлива, елегантна жена с хубави обувки?:)))

Привет! :) Завършекът на историята може да се разтълкува различно, но точно твоята интерпретация ми допада най-много :))) Благодаря за комплимента, още ми е много странно, че правя тези "писателски" опити, но така ми идва отвътре .. Приятен ден ти желая!

както ги наричаш са много,много добри!:)) Увлекателно и интересно разказваш!На всекиго се е случвало да не си хареса подаръка,но реакцията е според човека:)) А можеше да има и друг вариант,например той да и предложи да си купи обувките:))) Шегувам се!:) Разказът е чудесно написан! Поздрави!

Благодаря ти, поласках се :)) Да си призная, смятах да оставя историята с отворен край, но после размислих и добавих сегашната развръзка, някак по правдоподобно ми се струваше (предвид днешните нрави и женска еманципация :)))
Поздрави и за теб!

Неоцененият дар е като ритник в кокалчето.Но в крайна сметка тя е постъпила така, както е трябвало да постъпи.А той-да си гледа кисело,колкото си ще

Ама много ми хареса това сравнение. Чак го почувствах, болезнено изтръпващо! :)))
Поздрави!!

Който знае много да се сърди, най-вероятно ще загуби - казано е отдавна.
Виждал съм подобна ситуация в действителност, макар да не бях участник, а само наблюдател. Хвана ме яд. А и днес цял ден обяснявам, че онези български мъже, на които викат "турци" заради деспотичния им характер, не заслужават дори един женски поглед. Пожелавам им цялата самота на света! От сърце!

Това важи с еднаква сила и за мъже, и за жени :))
А за мъжете с деспотичен характер не мога да коментирам, не съм попадала на такива, слава богу!
Поздрави!

Понеже пишеш късно, а аз съм по цял ден на работа, вечер като седна да преглеждам ,,любими" за деня, с идеята че вчерашните съм ги чел, не те забелязах. Ще променя програмната схема заради този инцидент! А иначе - браво за разказа (чак го намразих тоя чукундур) фантазията ти работи, можеш да смесваш реално и художествена измислица, имаш усет към детайлите - както ти казах и преди. А препратката ти към О'Хенри е чудесна. Той и Чудомир ми бяха ,,настолните" книги в б.г. Стотици пъти съм препрочитал разказите им, без да ми омръзнат и за миг. Поздрави!

Ехо, привет! През деня ми е почти невъзможно да се заседя пред компютъра, затова се подвизавам вечер късно. Благодаря за похвалните думи, действат ми много насърчително :) Между другото, Чудомир е един от любимите ми автори, знам го почти наизуст.

истинската жена първа радва себе си, после мисли за ...всички останали:))))))

обувките са били убийствени, вярвам ти:)

знам ли, може и да си права :)
аз не мога да се похваля с това, значи има върху какво да работя :))
Поздрави!

Това е проблемът с подаръците - когато не са от влъхвите:))))

Хе-хе! И аз съм намазвала така! :)))